patron_01

Христо Димитров Максимов

          Христо Димитров Максимов е роден на 13 февруари 1867 г. в Самоков в семейството на скромния гайтанджия Димитър Максимов и съпругата му Мариола. След като завършва местното трикласно училище, по настояване на учителите, баща му го изпраща да продължи да учи в Кюстендилската гимназия, където завършва пети клас. Гимназията обаче била преместена в Лом, а и бащата на Христо се разболява. Сродник благодетел поема издръжката му в Лом. Когато остава една година до завършване на гимназията сродникът му се разорява и Христо е принуден да прекъсне образоването си. Той е вече 18 годишен, а образованието му е значително за времето си.
          През 1884 г. е назначен за учител в родния си град, където остава в продължение на пет години. Ученолюбивият младеж се залавя сериозно да се самообразова. Цялото си свободно време посвещава на четене на произведения на руската литература. Публикува първите си стихотворения във вестник „Напред” под псевдонима Мирчо. Заради прогресивните си убеждения е уволнен и следващите две години е учител в Станимака /сега Асеновград/. Там издава и първата си стихосбирка „Нова гусла”.
          След уволнението му от Станимака Максимов решава да изостави учителското поприще. Премества се в Пловдив и временно работи в издателството на списание „Дума”, в което помества своите първи разкази из народния живот и първите си педагогически статии. За да даде по-пълна изява на своя мироглед и да отговори на нуждите на времето той събира около себе си другари и сътрудници, напуска издателството и започва да издава списание „Целина”. Задачата, която си поставя е: „да въздействува то направо върху народа, да просвети народа, да подпомогне неговото пълно осъзнаване”.
          Много скоро се убеждава, че не е дошло времето за такова пряко въздействие, а е необходимо да се работи върху народа, както сам той казва, „чрез най-добрата част от интелигенцията”, за каквато смята учителите. По това време нашето учителство започва да се пробужда и назрява обстановка за издаване на педагогическо списание. През 1893 г. Максимов започва издаването на списание „Учител”. Сам той полага грижи да осигури по-голям кръг от сътрудници из средата на народните учители. Списанието постепенно се превръща в главна трибуна на прогресивното учителство за усъвършенстване на тяхната педагогическа и обществена дейност. За да осигури средства за създаването, уредбата и разпространението на списанието, както и за да се грижи за болния си баща, старата си майка, малки братя и сестри през 1892 г. става учител по български език в частното френско училище в Пловдив. Трудно е да си представим как е могъл да се справи с толкова задължения и то изпълнявайки ги редовно и усърдно – издател и редактор на две списания „Целина” и „Учител” и преподавател по български език във френски колеж!
          Христо Максимов буди учителството към сдружение като крайната цел е чрез една обща солидарност да се води просветна дейност сред народа. Положените усилия не остават напразни. През 1895 г. се заражда движение, което е предпоставка за създаването на българските учителски професионални съюзи. За по-близкото ръководство на това сдружение Максимов започва да издава два пъти в седмицата вестник „Учителска дружба”. Не след дълго трябва да се откаже от вестника, поради тежко заболяване. Напразно неговите приятели го увещават да напусне работа, за да спаси живота си. Едва след усилване на болестта отстъпва пред настояванията и прекратява работата си като учител, спира и издаването на списание „Целина”. Загубва и краткотрайното си семейно щастие. Заболява и умира съпругата му Добра. Остава му единствено неговият малък син Митко. В този тежък период той издава Сборник на педагогическото общество списание „Учител”. Първата книжка – „Икономическа оценка на народното образование”, излиза през лятото на 1899 г. Едва сега вече Максимов се чувства писател белетрист. В духовен подем написва един от най-хубавите си разкази – „Клетвата на Мълчанова”, поместен в първите две книжки на обновения „Учител”.
          През 1899 г. се премества от Пловдив в София. Това му дава възможност да бъде в самия център на обществено-политическия и културен живот на страната и да следи от близо всички негови прояви. Тук той замисля издаването на ежегоден училищен алманах. След няколкомесечна енергична работа със сътрудничеството на видни педагози през 1900 г. е издадена първата книга на алманаха – том с голям обем, красиво подвързан. Тя съдържа огромно количество материали и сведения за съвременното образователно дело и важни сведения и документи из историята на българското училище от самото Възраждане. Целият печат отбелязва книгата с радост. По това време Алманахът е единственият и незаменим справочник за всеки учител и за всички, които се интересуват от училищните дела. Според историците този том се превръща в най-скъпата съкровищница на славното и светло зараждане на родното образование.
          Макар и направил големи дългове заради алманаха, които не може да изплати, Максимов подготвя втора годишнина на Алманаха, но не я издава, защото не намира издатели. През 1901 г. неукротимият публицистичен дух намира изява в издаването на ново списание „Просвета”, което продължава традициите на „Целина” да „събужда” чрез учителите широките народни маси, да доближи училището до семейството. До края на живота си издава от него седем книжки. Същата година е избран за училищен настоятел. И както във всичко друго, така и в тази работа влага много жар: обхожда училищата, посещава уроци на учители, следи изпитите, набавя учебни помагала и всичко това при лошо здравословно състояние.
          През един студен и мъглив ден като настоятел отива да приема чинове в една хладна изба. Там престоява с часове и този път туберкулозата го приковава към леглото. С мъка седнал в леглото реди и изписва своята любима рожба „Учител”. Не забравя и „Просвета”. Така минават последните му дни. Тихо угасва на 13 април 1902 г. едва на 35 години. Неговият последен завет, един истински порив на светла човешка вяра – „Бъдещето е на свободата, не на потисничеството”. Българското учителство дълго време пее неговия марш и не ще забрави този рядко благороден и неуморен идеалист. Просветният съюз у нас тогава му издига паметник в Парка на свободата в София, дело на именития скулптор Иван Лазаров.
          Най-ценното в литературното му дело са разказите и очерците из живота на народа, събрани в книгата „Тъмен свят”, издадена под литературния псевдоним Мирчо през 1895 г. Христо Максимов е и автор на стихосбирката „Сбирка стихотворения” /1897 г./, измежду които с широка популярност е стихотворението „Учителски марш”. По него композиторът Емануил Манолов пише музика. Десетилетия наред то будело обществената съвест на народните учители в България.
          За поколенията остава неговото огромно дело, неговия всеотдаен труд и любов към народа, към делото на народното образование, към учителската професия, към непрестанното творчество в името на един по-добър живот чрез просвета, а не чрез революция. Христо Максимов е един вдъхновяващ пример за отдаденост и упорит труд, за да се сбъдне мечтата му за България:

Твърдо вярвай в бъдещето,
то е светло, славно,
то не мяза на днешното,
то е идеално!
Из стихотворението
„Към България”